Защо си ни нужен и днес, Апостоле?

”Времето е в нас и ние сме във времето…”. То отминава бързо, неусетно. Сякаш вятъра донася спомени за една личност, която принадлежи на своето време. Едно време на тъмнина, трудности, предизвикателства. Но тогава за първи път проблясват искрите на зараждащия се революционен огън. Този огън разпалва душите на борците за свобода, на тези ревностни радетели на българщината. Сред тях изниква едно име, символ на сила, мъжество, великодушие. Това е една фигура, която няма да бъде забравена, защото историята я е запечатала на своите страници като Апостола на свободата Васил Левски.

Мразовитите дни на февруари създават усещане за свирепост, загадъчност, страх. Преспите, покрили всичко, не могат да закрият спомена за 18 февруари 1873. Тишината на този ден е пропукана от гарвана, който “грачи грозно, зловещо…”. Душите на българите са пропити от скръбта за Васил Левски. Неговата значимост за България не избледнява 150 години след неговата гибел, защото той е нужен и днес.

Лентата на времето се извърта назад към далечната 1837 г. - рождението на Васил Иванов Кунчев. Първоначално изглежда, че неговото бъдеще се е заформило около духовната дейност, но съдбата му отрежда друга роля - на народен водач. Така горещото му желание да се включи в революционна дейност го отвежда в Сърбия през 1862 г., за да се включи в Първата българска легия на Георги Сава Раковски. По същото време легендата разказва за неговия лъвски скок, откъдето идва и прякорът Левски. Впечатлен от него, докато съжителстват в Румъния в края на 60-те години на XIX в., Христо Ботев пише: “Вечер додето ще легнем, той пее; сутрин щом си отвори очите пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всички страдания. Приятно е човек да живее с подобни личности”. Това говори за неговия несломим дух, въпреки трудностите и нищетата, в която живеят.

Тези думи са и признак за устойчивостта му, за неговата упоритост да осъществи съкровената си мечта - да види отечеството си свободно. В името на тази свята свобода преминава и през школата на четата на П.Хитов, и Втората българска легия от 1867-1868 г. Изкачва се на върха на българската революция, създавайки ВРО и посвещавайки живота си в служба на народа .

Часовникът безспирно тиктака, а дните и седмиците ни завъртат в кръговрата на променящия се живот. Век и половина след смъртта на Левски мислите ни отново отскачат към неговата личност, която съчетава по невероятен начин качества, будещи възхищение и преклонение. Но дали сме се запитвали кои от тези качества липсват у съвременните българи, така че образа на Апостола отново да се прероди. Мненията контрастират, но най-важните неща, които отсъстват в днешно време са любовта към родината и идеалът. Българският народ е просъществувал, защото Левски и неговите последователи са били свързващият мост между хората. А в нашето съвремие българите са разпръснати, лутат се из лабиринта на своите мисли и действия. Не могат да открият точка, която да ги спои, защото няма човек, който да поеме тежкия товар на плещите си - да поведе народа напред. Човек, който да се застъпи за своята държава и да извая от нея “свята и чиста република”, която да обединява хората около своята славна история и светло бъдеще. Защото независимо от всичко случващо се съединението прави силата, благодарение на личности като Левски, символи на достойнство, справедливост и благоразумие.

Паметта за Апостола e грижливо пазена от поколения българи. Патриархът на българската литература посвещава на него първата си творба в цикъла “Епопея на забравените”, чрез която изгражда ореола на личността му, като го сравнява с Христос - “Той беше безстрашлив. Той беше готов/ сто пъти да умре на кръста Христов”. “Обесването на Васил Левски” от Ботев слага точка на стихотворните му творби, но изразява неговото страдание по загубата на един велик човек, допринесъл много с делото си и дал живота си като изкупление за робското страдание. Ранната му смърт не е край, а повод за продължение на едно заченато дело, защото той е отредил: “Днешният век е век на свободата”. Освен подготвянето на революционна програма, той излага идеи, които намират отражение и в нашето съвремие - за равноправието на хората, за човешките права и свободи, идеята за демократичното управление. Приносът му е огромен, макар и да не успява да довърши започнатото.

България навлиза безспирно в нюансите на изменящите се времена. Век и половина е изминал от най-трудния, най-скръбния ден за българите. Ден, покрит от тайнствеността около един българин, който не предава народа си. Един февруарски ден, в който бесилото се превръща в символ на безсмъртието. Отдалечеността от това време на великите борци за свобода не ни спира отново да кажем: “Нужен си, Апостоле! Нужен си, за да осъзнаят българите че са велик народ и пак ще бъдат.”

Анастасия Георгиева Влахова 11 Е клас

Есето е отличено с първа награда в конкурса, посветен на Васил Левски.