Да служиш на живота

Към един от мъжете във войнишка униформа със скоростта на светлината се запъти куршум. Цялото му тяло изтръпна, лицето му пребледня, а по бузата му се стече една-единствена сълза. Ето, че краят настъпи.

Същият този мъж живееше в малко, китно градче, намиращо се недалеч от Германия. Беше млад и навремето изпълнен с идеи човек, когото животът и чуждите очаквания бяха смазали. Като по-малък изпитваше особено привличане към книгите и мечтаеше да стане писател, а защо не и да се наложи като класик в литературата. За съжаление, баща му, който бе търговец на платове, имаше други представи за това как ще се стече животът на единствения му син. Той искаше първо да му припише семейния магазин и да го направи търговец, а защо не и производител на текстил някой ден. След време реши, че ще го изпрати в медицинската академия, за да се изучи, да стане лекар и да печели пари. После заяви, че синът му ще бъде учител по аритметика в училище, а в крайна сметка го изпрати в университет по право. Съпругата му, просто домакиня, нямаше нито думата, нито правото да притежава мнение по тия важни за бъдещето на рожбата си въпроси. Тя всеки път мълчеше и преглъщаше волята на съпруга си, без да се противи на неговите решения, както подобаваше за едно строго патриархално семейство.

След като синът им се дипломира, баща му вложи в основаването на адвокатска кантора стабилен капитал, състоящ се от впечатляваща сума. Постоянно се хвалеше наляво-надясно, че в рода им вече има преуспял адвокат, че хората постоянно го търсят за съдебни дела и процеси, че е станал „важна клечка“ и е вече разпознаваемо име в така нареченото „висше общество“. Не пропускаше да се присмива на ония страдащи нещастници, които търсеха помощ в кантората.

Бащата ожени синът си за една изключително красива девойка от съседния град. Нейният неустоим чар, дългите ѝ черни коси и дълбоки сини очи караха мнозина да припадат, щом минеше покрай тях. Истината за нея бе, че тя не обичаше мъжа си и се омъжи за него, заради парите му. Тя имаше зашеметяващ и пленяващ мъжките сърца външен вид, но в действителност бе неука. Не можеше нито да чете, нито да напише името си правилно, а отгоре на това бе и алчна.

Роди му две прекрасни деца – момиче и момче. Хлапетата, презадоволени от материална гледна точка, израснаха душевно бедни, защото баща им работеше от сутрин до вечер и човекът, които ги възпитаваше, бе дядо им. Единствените морални ценности, които притежаваха, се свеждаха до това, че са на този свят, за да получат някакво образование, да сключат брак и да печелят пари, защото това бяха трите водещи стъпала в това да бъдеш успешен.

Времената ставаха все по-трудни и все по-трудни. Втората световна наближаваше с ускорени темпове. Светът тръпнеше в очакване на войната. Мъжете бяха принудени да постъпят в армията, за да бранят родината си, а към този момент нашият герой бе толкова уморен от живота, че с усмивка приемаше грубите шеги на командирите, че ще бъде първият застрелян на фронта, защото дори не знае как да държи оръжие.

И в действителност беше така. Един войник от вражеския лагер го изненада хладнокръвно в гръб и преди адвокатът да успее да се отдръпне, куршумът го прониза безмилостно в сърцето.

И тук се връщаме на момента – сълзата, стичаща се по студеното му и пребледняло лице. Последната искра в очите му, която напомняше за всичките пропуснати възможности. Ако не бе слушал покорно баща си през целия си живот, навярно сега щеше да е извървял пътя на мечтите си. Щеше да е успешен писател – класик в литературата. Щеше да остави своят отпечатък на тази земя. Нямаше да бъде посредствен адвокат, а брилянтен автор на над четири тома книги, които след смъртта му щяха да бъдат превеждани на хиляди езици. Посланията им щяха да бъдат определяни като гениални и щяха да докосват сърцата на хиляди читатели, а защо не и това на собствения му баща. Може би, ако не се бе подчинявал на думите му, сега нямаше да се бори във войната с граната в ръка, а с безграничната сила на думите и перото. И струваше ли си да се ожени толкова млад? Да се окове в задушаващите вериги на брака, без дори да знае какво е истинска любов. Сега може би щеше да бъде щастливо женен за някоя стойностна жена. Някоя, в чиито очи да се чете обичта към самия него, а не тази към парите му. Ако можеше да върне времето назад и да извърви своя път, а не този, който другите очакваха от него да извърви. Да, навярно щеше да разочарова баща си и той може би нямаше нито да го погледне, нито да го нарече свой син след това, но всичко щеше да си струва. Защото сега, в своите последни мигове, щеше да си спомня за живота с усмивка, а не със съжаление. Щеше.

Острата болка в гърдите му и студенината на куршума, раздиращ плътта му, го извадиха от страната на мечтите и неизпълнените желания, поваляйки го безмилостно на земята. Връщайки го в реалността. В джоба на войнишката си униформа адвокатът държеше сгънат на четири лист. Първата страница от антиутопичния му роман. Една сърцераздирателна трагедия за деспотичен баща, собствения път и разбитите мечти, чиито последни редове завършваха с думите:

„Той ме накара цял живот да робувам на неговите разбирания за живота. Накара ме да го слушам и да се подчинявам на неговата воля и аз го правех, с цел да не го загубя и разочаровам, но накрая разочарованият и изгубеният останах аз. Той ме накара да се доверя на твърдението му, че мечтите си остават мечти. Че са безсмислени – загуба на време. Накара ме да повярвам, че не мога да успея, и беше прав – аз се провалих. А сега чувам сирените. Мирисът на кръв. Невинните жертви. Изстрелите. Виковете на хората. Взривовете. Шумът от войната. Никой звук не е способен да заглуши писъка на давещата ми се в чуждите очаквания и робско примирение душа, която с години приемаше чуждите представи за свои. Сега, там където той вижда края, моята душа вижда ново начало. И тя смело и с малки стъпки крачи към смъртта, защото в нея вижда свободата. Защото през цялото си съществуване се бе опитвала да бъде удобна за другите, вярвайки сляпо, че трябва да служи на живота така, както ѝ диктуват, а тайната всъщност се крие в това, че животът е средство, което да служи.“

Разказът е отличен с трета награда в литературния конкурс „Да служиш на живота“, организиран по случай патронния празник на Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“