НЕКАНЕНИЯТ ГОСТ

(По действителен случай за пословичната вярност на един четириног приятел, изпълнил с трогателно дълбок смисъл последните години от живота на моята прабаба)

В китното родопско селце тази зима беше някак по-студена. Старата, самотна жена беше трудолюбива. Дори беше награждавана с орден. Не ѝ тежеше ежедневната грижа за нейните крава, теле, пуйки, кокошки и няколко овце. Правеше това толкова дълго, че не забелязваше промяната на имената в ятото или стадото, които сама им даваше.

Привечер, доенето на кравата за нея беше ритуал. Затова не помнеше нейната софра някога да е оставала без мляко. Изварата и суроватката бяха обичани и от другите в двора. Сетне донасяше сено и слама в яслите, даваше трици и зърно на птиците, слагаше вода за всички и ги прибираше в топлия обор. Храната за следващата сутрин приготвяше от вечерта. Забъркваше я в различни тави, които нареждаше под сайванта. Новият ден започваше веднага щом отвореше вратата на обора. Всички изскачаха навън, настъпваше весела глъчка, премесена с ритмично тананикане по съдовете.

Една сутрин обаче някой беше подранил и се беше възползвал от готовата храна. Част от нея беше изядена, без да е разпилявана. Диря по снега от преплетени малки стъпки от купите сено към сайванта издаваше пришълеца. Беше четириного, но какво – лисица, дива котка, едър пор? Или може би куче? Но съседските кучета бяха все едри и имаха свои дворове за пазене. Тук липсваше пазач. Нещата се повториха и потретиха на следващата, на другата и на по-следващата заран. Старата жена беше решена да разбере кой е неканеният гост.

Вечерта прибра тавите в дълбокия варел до вратата. На сутринта отново имаше диря от същите стъпки. Нещо повече! Някой беше необичайно трошил със зъби и изял орехите върху снега, паднали от дървото. Извади съдовете от варела, остави ги по местата им. Прибра се в къщата и любопитно зачака на прозореца. Не мина много време. Една светла сянка се появи от нищото, плахо пристъпи към края на голямата тава за пуйките. Приклекна и оглеждайки се, започна да яде. Старата жена тръгна към сайванта с бастун в ръка. Едва на пет крачки животинчето отскочи на разстояние. Застана с лице към стопанката на двора с втренчен поглед, наострени уши и подвита опашка. Сякаш изпитваше вина. Все пак беше куче – дребно, с къси крака, светлокафява дълга козина и бяла окраска по гърдите, мъжко. Почти като лисица. По тези места тя не беше виждала подобно. Наведе се, взе треска и я хвърли, за да го прогони. Кучето тутакси тръгна след треската, донесе я и я остави на разстояние пред нея. Отдръпна се, застана с поглед, очакващ одобрение. Поклащайки опашка, даваше знак за дружелюбност. За да се увери, старата жена повтори хвърлянето. Кучето постъпи по същия начин, но дойде по-наблизо. Подобно нещо не правеше нито едно куче в селцето. Какво обаче правеше то по тези чужди за него места? Личеше, че напоследък е недохранвано. Нещо не беше наред. Възможно ли беше предишните му стопани да са го изоставили в този студ?

На вечерното хранене кучето се появи отново. Опита да се нареди при пуйките. Те бяха по-едри и го изтласкаха. Не помогна дори ръмженето с оголени зъби. Ометоха всичко, след което бяха прибрани в обора. Кучето не изпускаше от поглед старата жена. Гледаше я втренчено. Недоверието беше взаимно, но то като че ли молеше за храна.

„Ако ще е хаир, нека да е …“ – каза си тя. Отиде до стаята. Отчупи комат от своя хляб. Поля го с още топлото мляко в една чиния. Намери стара черга и я постла под сайванта, остави чинията върху нея и се прибра.

След дългото кукуригане на петела, прозорецът на къщата светна. Беше изрисуван от студа с чудновати фигури. Старата жена запали черната печка и тръгна навън. Бавно отвори вратата на къщата, но с изненада се отдръпна бързо. „Аха, ти май си благодарно куче! Пазиш ме, нали?“ – изрече на глас и се усмихна. То се изправи, отстъпи назад и я загледа право в очите. Беше избрало да прекара мразовитата нощ върху изтривалката пред нейната външна врата.

Този ден започваше с много загадки. Животът им щеше да има друг смисъл, ако изградяха доверие. Те не знаеха нищо за тайната на лисицата от „Малкият принц“ на Екзюпери. Инстинктивно разбираха, че най-същественото е невидимо за очите и че само сърцето е способно да усеща истинските неща. Кучето не беше диво. Но не се знаеше как ще е с кокошките и яйцата им, с бъдещите пиленца в двора. Затова им трябваше търпение, за да опитомят опитоменото.

Сега кокошките почти не снасяха. По навик старата жена продължаваше да проверява полозите по обяд. Сетне тръгваше за хляб до магазина в началото на селцето. Този път кучето я следваше. Пътят им минаваше покрай селяни и дворове с едри кучета. Тогава по-далечната жива сянка се приближаваше и се отдалечаваше веднага щом преминеха. Насядалите пред магазина ги посрещнаха с почуда. Попитаха за име, години, от къде е. Нямаше много за казване, освен че се е приютило в двора само́.

За вечерта старата жена беше решила да го подслони в обора. То упорстваше да не влезе и тя се отказа. На сутринта след дългата мразовита нощ отново го намери на изтривалката пред външната врата. „Издръжливо е! Ще стане добър пазач, може би и предан другар!" – реши тя със задоволство и добави топли черги върху изтривалката.

В края на седмицата пристигнаха внучките от близкия град. То обаче се държа доста чуждо с тях. На тръгване решиха да го приберат. Откриха го скрито под купите сено. Не можеха да го повикат и да го извадят. Нямаше име. Заръчаха на баба си до следващия път да свиква с „Боби“. Така то вече имаше име.

До пролетта кучето беше усвоило порядките в двора. Не допускаше пакости. Някои отговорности поемаше само̀. Смяташе, че е негова работа да съобщава за гости или животни пред портите. Заставаше точно по средата, не беше агресивно. Излайваше кратко и чакаше да се появи стопанката на двора. Достатъчно беше да чуе „Боби, ела!“ и непреодолимата преграда се местеше на крачка зад нея. Сега кокошките снасяха. Част от тях свиваха тайни гнезда. Кучето ги намираше и с голямо усърдие пренасяше яйцата им. Поставяше ги в обувките до изтривалката. Беше единственото в селцето, което не ги изяждаше.

В края на седмицата при старата жена пристигаха семействата на нейните синове. Кучето разпознаваше отдалече шума на техните коли. Затичваше се весело и първи ги посрещаше. Случваше се обаче да са на нивата и кучето да съобщи за пристигането им. Носеха му лакомства, но то изобщо не се появяваше. Никой, освен стопанката на двора, не можеше да го отклони да пази оставените на нивата от нея вещи.

В селцето седмиците следваха дните, годините месеците. Отново беше настъпила есен с чудни багри. Старата жена ставаше видимо по-стара. За кучето не можеше да се каже същото. Никой не знаеше кога и къде е родено. Беше пословично вярно и с това печелеше уважението на селяните.

Една сутрин стопанката на двора не се показа на вратата. Вместо това, разтревожени пристигнаха синовете ѝ. По-късно пристигна и лекарката. Старицата се беше разболяла. Налагаше се трайно лечение в близкия град. Поканиха съсед през няколко къщи и му връчиха ключовете от къщата. Добре, че обитателите на двора вече бяха само пернати. С кучето обаче не беше така лесно. То имаше характер и чувства. Никога не поиска да прекрачи прага на къщата. Не влезе и в обора. Не беше куче за апартамент.

Прощаването на следващата заран беше много тъжно. То усещаше, че става нещо нередно. Беше на път да изгуби най-близкия си приятел – старата жена. Не пожела да се качи в колата, а дълго тича след нея. Върна се и застана пред заключените порти. Тъгуваше, но искаше да покаже на всички, че е тук и ще пази докрай.

Съседът не беше особено грижовен. Дори не се опитваше да разсее тъгата му и то никак не го обичаше. Няколко пъти грубо го връзваше пред своя дом. Кучето обаче винаги намираше начин да се измъкне. Заради храната беше принудено да ходи там, но не привикваше. Щом изяждаше хвърленото му ядене, веднага се връщаше пред портите на поверения му двор.

След три месеца старата жена се върна. Кучето беше измършавяло, козината му нямаше предишния блясък, но радостта му беше неописуема. Подскачаше и скимтеше весело, обикаляше в кръг около нея, отъркваше се в краката ѝ. Виждаше се колко силно е привързано това клето същество към своята стопанка. Беше открило старата жена, която дори не подозираше, че в душата ѝ има празнота. Тя беше отворила дома си и години наред полагаше грижи за животинчето. В замяна беше получила неговото сърце. Така нейният свят беше станал по-прекрасен.

Две години по-късно старата жена почина. Кучето, заедно с всички, участва в погребението. Знаеше това място. Беше ходило там много пъти със стопанката си. Върна се и застана на своя пост. Този път магазинерът на селцето беше поел грижите за него. Привечер му донесе ядене в чиния. Кучето го познаваше добре, но го гледаше тъжно, с угаснали очи, нямаше апетит. Отиде до външната врата на къщата, подкани го няколко пъти. Не постигна резултат. Остави чинията върху чергите и си тръгна. На сутринта се върна с нов съд за храна. Кучето беше загубило предишната си жизненост. „Трябва му съчувствие и приятел!“ – помисли си той и започна да му говори за добрия комшулук, за обичта на хората към него, за хубавия пример, който им даде. Извика го по име да дойде с него до магазина. То тръгна, но се изгуби след оградата на гробищата. В следващите дни често го виждаха да се връща оттам. Започна видимо да отслабва. Почти не изяждаше храната си, проявяваше безразличие към всичко заобикалящо. Страдаше неутешимо по своята стопанка. Магазинерът полагаше много усилия, за да спечели доверието му. Повече от месец обаче не настъпваше промяна. Една заран намери безжизненото му телце върху чергите на изтривалката. Беше си отишло с поставена глава върху предните лапи, така както винаги заставаше на своя пост. Магазинерът беше добър съсед и мъдър човек. Изпита празнота, вдигна очи към небето и се разплака. „О, Боже! Не мислех, че има привързаност, която да не може да се пречупи, освен предаността на това толкова вярно куче!“ – промълви той през сълзи. И беше безкрайно прав!

Хасково, януари 2020

Разказът е отличен с първа награда в литературния конкурс „Да служиш на живота“, организиран по случай патронния празник на Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“